Преди години, когато наближавах своите заветни 33 години – класическо клише или чиста реалност – изпитах остра нужда да замина някъде далеч, много далеч. Толкова далеч, че никой от моите познати да не е стъпвал на това място. Тогава не разбирах смисъла на тази нужда. Само знам, че беше по-силна от останалата мен, превзе ме и настоятелно изискваше да бъде удовлетворена. Като че ли търсех да се изправя пред нещо съвсем непознато и поради тази причина, съответно - много опасно. Да се изправя сама, далеч от защитната ми среда, т.е. обезоръжена и да видя какво ще се случи. Цялото това сложно търсене, го облякох в красивите съзнателни дрешки на творческото търсене на нови, скрити вътре в мен, таланти.
 

Не беше лесно, отне ми време и усилия, но в крайна сметка намерих онова далечно място, събрах необходимите средства, стегнах страховете си в куфари и потеглих. Известна част от мен, непознаваща широкия свят, все още допускаше, че може и да не се върна или да бъда наранена по пътя. Въпреки това, все пак се качих на онзи самолет. Сама. После и на втория самолет се качих. И на третия. И на селския автобус, пълен с индианци се качих и потеглих към върха на нечувана планина, там някъде, на края на света. 

Топката не слезе от корема ми още няколко дни, след като вече бях стигнала това най-далечно място и бях все още цяла. Лека-полека кълбото започна да се разплита, докато съвсем не изчезна. И онова, към което се бях устремила със страха, че може и да не се върна, се превърна в първото по рода си, показващо ми колко безкрайни биха могли да бъдат границите ми, преживяване.
 

До този момент живеех в кутийка – тясна и твърдо дефинирана. Тогава не знаех как да проверя това ли са моите истински граници или някой ги беше определил вместо мен. Затова потърсих помощта на географското преместване и не случайно, на толкова отдалечено място. 

Днес знам, че това си е бил един реален, подсъзнателен акт на жадно търсене на разширение, на непозната от мен до този момент свобода. Свобода, която да си дам сама на себе си, дори и на края на света. Процесът на търсене не е приключил и в този момент, но сега вече не ми се налага да го обличам в каквито и да било одежди, нито да го прикривам от другите и себе си под някаква друга форма, нито пък да замина някъде много далеч. Всичко може да се случва спокойно, съзнателно и у дома. Но, за да стигна до тук, пътят ми мина през далечното, първо търсене. Благодарна съм, че си го дадох точно тогава, когато имах нужда от него, иначе все още сигурно щях да го търся.

http://www.momichetataotgrada.com/article/razvalnuvani/valneniq/mojat-put-kum-granici