Понякога се случва така във взаимоотношенията между хората, че остават единствено недоизказаните неща. Все нещо остава... недоизказано.... или казано, но неразбрано и недочуто, погледнато от различна гледна точка... или изгубено в превода на собствените ни усещания. Вглъбени в интерпретацията си за нещата забравяме, че може да има друга гледна точка – на отсрещния човек. Много е важно до каква степен я приемаме и толерираме. До колко се вслушваме в чуждия възглед. До колко усещаме позицията и отношението на човека до нас. Защото е най-лесно да кажеш на някой, че не е прав. Да пренебрегнеш мнението, желанията и очакванията му. И да сложиш край. Без дори да си опитал да направиш поне това. Това малко усилие. Което, струва ми се, в днешно време ни коства доста усилия.

Толкова ли е трудно да приемем, че може да има различна позиция и мироглед от нашия? Да проумеем, че хората са различни и толкова уникални и е редно и великодушно да ги приемем такива, каквито са? В това се корени пъстротата в човешките отношения. Красотата в това да общуваш и да откриваш нови и нови светове и идеи през погледа на срещуположния човек. Защото всеки един такъв може да ни покаже и да ни даде толкова много. Стига да имаме отворено сърце и най-вече желание да се взрем в него, да го видим, да го опознаем... поне за миг да усетим душевността му.

Това е радостта от общуването, радостта в една връзка – да съумееш да вникнеш! А не просто да оставиш нещата недоизказани. Защото после от това следва болката и неудовлетворението. Следват вината и огромната тъга. Остава една напираща буца в гърлото ни и тежест в сърцето ни... от пропуснатото, от недоизказаното, от неразбраното.

http://www.jenite.net/2011/12/blog-post.html

Няма по-голямо предизвикателство от любовта. Да живееш щастливо и хармонично с някой друг е голямо предизвикателство. Много по-лесно е, да живееш спокойно сам. Трудно е да преодолееш страха си от истинското и дълбоко обвързване и да видиш себе си в другия като в огледало.

Поемеш ли ти нявга към Итака,

моли се пътят ти да бъде дълъг –

изпълнен със опасности, с познания.

Не бой се от Циклопите,

от Лестригоните, от гнева на Посейдон –

по пътя си не ще ги нивга срещнеш,

мисълта ти щом се възвисява, вълнение

неповторимо щом тялото, душата ти докосва.

И няма ти да срещнеш Лестригоните,

Циклопите, ни страшния и гневен Посейдон,

ако те в душата ти не съществуват,

ако тя пред теб не ги възправя.

Моли се пътят да е дълъг.

Да бъдат много пролетните утрини,

в които тъй радостен и тъй щастлив

в невиждани пристанища ще влизаш,

пред финикийски тържища ще спираш

и с чудни стоки ти ще се сдобиваш –

корали, кехлибар, седеф и абанос

и сладостни подправки най-различен вид

(колкото се може повече подправки);

в много градове египетски да идеш

от мъдростта на мъдрите да учиш.

Но винаги да мислиш за Итака –

да стигнеш там е твоя орис.

Ала никак ти по пътя си не бързай –

по-добре ще е с години да пътуваш

и вече остарял край острова да хвърлиш котва,

богат със онова, което по пътя си спечелил.

Не чакай ти Итака с богатство да те срещне.

Че даде ти Итака прекрасното пътуване.

Ти никога без нея не би поел на път.

Но няма нищо друго тя да ти даде.

И ако бедна я завариш ти, Итака,

знай не те излъга...

Че толкоз помъдрял и с опит,

                                             навярно вече си разбрал Итаките какво са.

                                                      Константинос Кавафис (1863-1933)

Carla Bruni - No Promises